Кольо К. прегърна света по свой си начин – първо поречията му, после движенията и паметта му, накрая всичките му противоречия. И светът беше щастлив. И стана по-важен. Светът също го прегърна и направи от очите му – брегове, от сълзата му – облаци, от жестовете му – сонети, от мълчанието му – рапсодии. И тази взаимна прегръдка бе сребърното на светлината, резен от красивото, пледоария към дъждовните капки, преваляването на тъгата. А може би просто сърдечният спазъм на надеждата. Всъщност тази прегръдка беше сън, в който можеш да се доизмислиш, да конструираш наново всичките си очертания, да усетиш графиката на кръвта си, да композираш мечтанията си. В тази прегръдка между Кольо К. и света всеки от нас се припозна или тепърва ще му се случва. Припознахме се – един като валсиращо есенно листо, друг като мравка с криле, трети като птица, която чопли залеза, а за някои тази прегръдка е печал по всеки и всичко. Няма значение. Важно е, че тази прегръдка е огледало и ние все повече и повече се взираме в него, оглеждаме егото и суетата си, губим се в черупката му, после се търсим из калдъръмите и шепотите на живота. И винаги сме малко по-различни от преди, малко по-претенциозни, с няколко копнежа повече.

Всъщност исках да кажа нещо съвсем различно. Никога не съм си представял света без Кольо К., пък и има ли нужда от тази представа? Не мога. Всъщност не съм си представял меланхолията на този свят, трепетите му, стенанията му, всичките му сантименти и орнаменти, всичките му увертюри и партитури... А и когато правиш от сълзата – хляб, от изгрева – пиано, от тишината – ноти, от минзухара – бедра на девственица, този свят не може без теб. Този свят има болезнена нужда от теб и винаги ще има. Как да затворя сега Кольо К. в думи, в лист хартия или в някаква клавиатура? Невъзможно е! Как да го сбъдна в някакво минало? Няма как да стане. Да го облека в кавички, точки, препинателност... Няма как да се случи. Кольо К. винаги ще бъде бъдеще. Ще се рее, ще танцува, ще пее някъде в пространството, ще римува есента със солта на усмивката, с пледоариите на птиците, с крилете на дърветата.

Да се разказва за тая буря от уста на уста. Правим и невъзможното Кольо К. да бъде жив завинаги, не само за хората, които го помнят, но и за тези, които никога не са се докосвали до неговия необят. Това е смисълът. Ако обърнахте внимание – нито веднъж не използвах минало време в думите си за него. Кольо К. не е минало. Той е настояще. И бъдеще. Благодаря на вас, които повярвахте в тази идея. В мисията зад нея. Да превърнем това извънземно творчество в частица от безвремието. Да го слеем с дъждовете, със слънцето, със святото. Кольо К. го заслужава. Когато си отиде всичко тленно – вечното остава...